В Марк 10:46-52 се описва една от най-вдъхновяващите срещи на Йешуа по пътя Му към Йерусалим:
- След това дойдоха в Ерихон. И когато Той излизаше от Ерихон с учениците Си и с едно голямо множество, Тимеевият син Вартимей, който беше сляп, седеше край пътя и просеше.
- И когато чу, че това е Исус Назарянинът, започна да вика, като казваше: Исусе, Сине Давидов, смили се над мен!
- И мнозина го мъмреха, за да млъкне; но той още повече викаше: Сине Давидов, смили се над мен!
- И така, Исус се спря и каза: Повикайте го. Повикаха слепия и му казаха: Дерзай, стани, вика те.
- И той хвърли дрехата си и скочи, и дойде при Исус.
- А Исус заговори и му каза: Какво искаш да ти направя? Слепият Му каза: Равуни, да прогледна!
- А Исус му каза: Иди си, твоята вяра те изцели. И той веднага прогледна и Го последва по пътя.
Йерихон вероятно е бил един от най-привлекателните градове в античния свят – истински град на палмите. На това място са цъфтели рози, а развитата напоителна система е поддържала растителността пищна и зелена. Градът бил център на производството на скъпоценен балсам и фурми – стратегически стоки, които са го правили изключително богат и желан. Към него са пътували богати хора, поради което по пътя са били разположени и разбойнически засади. Пътят от Йерусалим до Йерихон (около 27 км) е известен като „Пътят на кръвта“. Именно този опасен маршрут служи за основа в притчата за добрия самарянин.
Йерихон от новозаветните времена не е същият град, познат ни от първите страници на Библията. Докато старозаветният Йерихон е прочут с падането на стените си пред Исус Навин, по времето на Йешуа градът е бил издигнат наново на около два километра разстояние. Този „нов“ Йерихон е бил построен от Ирод Велики. Той бил град на свещеници и левити, които са се прибирали към домовете си след служба в Храма. Йешуа е използвал реални обстоятелства, които слушателите Му добре познавали. Точно затова в притчата за добрия самарянин, той говори за свещеници, които минават по този път.
В старозаветния Йерихон израилтяните трябвало да маршируват около стените шест дни в пълна тишина. На седмия ден те обиколили града седем пъти, а при последната обиколка нададоха силен вик. Библията разказва, че именно тогава стените на Йерихон се срутиха. В онзи древен град викът се оказа решаващ. Когато пренесем погледа си към новозаветния Йерихон, откриваме слепия просяк Вартимей край пътя. Точно както викът проработи в миналото, той се оказа съдбоносен и сега. Макар Вартимей да не виждаше, той притежаваше своя глас и знаеше как да го използва.
Стените на старозаветния Йерихон са били физическа бариера за влизане в Обетованата земя. Слепотата на Вартимей е била неговата лична „стена“, която го е спирала.
Той чува, че Йешуа от Назарет минава наблизо. И понеже знае, че веднъж в историята на този град викът вече е донесъл победа, решава да го използва отново. Вартимей издига гласа си и извиква със сила: „Йешуа, Сине Давидов, смили се над мен!“
Между неговото викане и неговото проглеждане стояли три неща.
Първото било викът на тълпата: „Млъкни“. Мнозина го мъмрели, за да замълчи. В древноизточното общество един просяк се е считал за наказан от Бога (поради грехове). Тълпата не просто искала тишина; тя смятала, че Вартимей е недостоен да заема времето на един равин. Тяхното „Млъкни“ е духовна оценка. Гръцката дума, преведена като „смъмриха го“ или „казаха му да млъкне“, е същата, която в Брит Хадаша се използва при смъмрянето на бурята или демоните. Тълпата се отнасяла към Вартимей като към „нечиста пречка“. Стената пред него била от човешко безразличие и презрение. Вартимей обаче не се предал – той викал още по-силно.
Второто препятствие било неговото минало. Евангелието отбелязва, че той хвърлил горната си дреха – и това не било просто случаен детайл. В античния свят тази дреха не е била обикновено облекло; тя е била неговият официален статут, неговото разрешение да проси и единственото му средство за оцеляване. Като я захвърлил, Вартимей символично оставил зад себе си всичко, което го е дефинирало като „просяк“ до този момент. Просяците често са имали специфична горна дреха, която е служела за разпознаване. Тя е била неговият „лиценз“ да седи край пътя. Хвърляйки я, той се отказал от правото си на социална помощ още преди да е прогледнал.
Тук се вижда огромната разлика между него и куция просяк при Красивата порта в Деяния 3. Оня човек протегнал ръка, очаквайки да получи нещо малко – милостиня, която да го засити за деня. Но Вартимей бил различен. Той не искал поредната монета в паницата си. Той не искал да бъде по-добре платен просяк; той не искал изобщо да бъде просяк.
Третото нещо, което стояло между Вартимей и неговото проглеждане, било доверието. Вартимей бил сляп и не виждал накъде отива; той трябвало да се довери, че ръцете, които го хващат, ще го отведат право при Йешуа. Може би това е най-голямата пречка пред вярващите днес: способността да се доверим на онези, които вече виждат, и да позволим да бъдем водени.
Вартимей работил с това, което му било останало. Той бил сляп, но не бил глух. Имал глас и слух – и те се оказали напълно достатъчни, за да събори стените на неговия затвор.
Бог не иска от нас това, което сме загубили, а това, което ни е останало.
Когато Вартимей преодолял трите препятствия – гласа на тълпата, дрехата на миналото и необходимостта да се довери на другите – Йешуа го попитал: „Какво искаш да ти направя?“ Слепият отговорил: „Равуни, да прогледна!“ Той не поискал милостиня, за да остане просяк. Той поискал да напусне самото място на своята немощ. Йешуа му казал: „Иди си, твоята вяра те изцели“. Вартимей веднага прогледнал и последвал Йешуа по пътя.
Историята на Вартимей ни напомня, че Бог никога не започва с онова, което ни липсва. Той започва с онова, което Му предаваме. Вартимей нямаше зрение, но имаше слух. Нямаше очи, но имаше глас. И това се оказа достатъчно, за да срещне Месията.
Може би и пред нас стоят същите три стени – гласовете на хората, които ни казват да се откажем; дрехата на стария ни живот, която не искаме да оставим; и страхът да се доверим на Бога, когато още не виждаме накъде ни води. Но когато тези стени паднат, започва истинското проглеждане.
Вартимей не получи просто зрение. Той получи нов път. Евангелието казва, че „веднага прогледна и Го последва по пътя“. Това е най-голямото чудо. Йешуа не отвори очите му само за да вижда света, а за да Го последва. Истинското проглеждане не свършва с чудото – то започва с ученичеството.