Какво смятате, че Българската протестантска църква ще направи след не повече от седем дни? След седем дни, дами и господа, тя отново ще отбележи един от най-срамните дни, които по традиция празнува вече десетилетия наред – още от настъпването на свободата и демократичните промени в България преди около тридесет години. Това е така нареченият Ден на Реформацията.
Дори преди двадесет години, когато не познавах Писанията така, както ги познавам днес (а се надявам след още двадесет години да ги познавам още по-добре), не разбирах защо с такова благоговение почитаме човек, който е превел Библията на немски език. За мнозина от вас това, което ще кажа, може да прозвучи твърде остро. За други може да изглежда излишно. Кому е нужен целият този патос около Лутер и Деня на Реформацията? Но ви уверявам, че така изглежда само на пръв поглед. Ако останем само на повърхността, няма да разберем същността на въпроса. Затова ви моля първо да чуете цялото послание тази вечер. Нека оставим настрана чувството за принадлежност към определена деноминация и преди всичко да се утвърдим в принадлежността си към Месията.
Принадлежността към Месия обаче е нещо много повече от принадлежност към определена деноминация, защото тя означава да принадлежим на истината. А да принадлежим на истината означава, че ние не я контролираме – тя контролира нас. С други думи, всеки път, когато изповядваме: „Исус е Господ“, ние заявяваме, че сме Му се покорили и че истината стои над нашите човешки мнения, разбирания и разсъждения.
Разбира се, всичко, което възнамерявам да говоря тази вечер, както и онова, което говоря вече повече от десет години, не ми е донесло никакви облаги. Напротив – почти винаги ме е поставяло в конфликт със системата, която християнската църква е изградила. Съществува цяла деноминационна мрежа, чиито представители общуват помежду си и поддържат тесни връзки, но същевременно са силно мотивирани да съхранят собствената си система, дори когато цената за това е истината.
Именно затова хората, които говорят като мен, не са добре дошли. Те смущават, разклащат и разбутват установения ред. Те са като шило в торба.
Можете да бъдете напълно сигурни, че след не повече от седмица, когато настъпи Денят на Реформацията, ще чуете възможно най-сервилните и конформистки речи. Ще видите ръководители на деноминации да правят публични изявления, някои дори по националната телевизия, и да казват: „Това е Великденът на българската протестантска църква, която се е освободила от коварните лапи на идолопоклонническата Католическа църква. Днес ние свободно проповядваме вярата си благодарение на Мартин Лутер – първия протестант.“
Но нека преминем към нещо много по-важно. Искам да ви дам един урок по история – не от онези, в които чувате селективно подбрани цитати от църковни отци или реформатори. Това, което ще ви кажа, е онова, което често се премълчава или което мнозина просто не знаят.
Нека започнем от първия важен исторически момент. Какво се случва през 136 година след Месия?¹ Изминал е приблизително един век от Неговото възнесение. Преди това Месия идва на земята, живее около тридесет години в Назарет заедно с майка Си, земния Си баща и братята Си, а след това служи публично около три години.
В Марк, шеста глава, Той е наречен „тектон“² – каменоделец, строител, занаятчия. Живее в Галилея – област с различна културна среда от тази на Йерусалим. Докато Йерусалим е религиозният и образователният център на юдейския свят, Галилея е смятана за периферна област, към чиито жители често се гледа с пренебрежение. Именно затова възниква въпросът: „Може ли от Назарет да излезе нещо добро?“
Галилеяните били лесно разпознаваеми и заради своя говор.³ Диалектът им ги издавал – както се случва и с Петър, когато хората разбират, че е бил с Йешуа.
Но не само това. В Деяния, втора глава, след слизането на Светия Дух, поклонниците от диаспората, които чуват апостолите да говорят, възкликват: „Не са ли галилеяни всички тези, които говорят?“ Парадоксът е очевиден. Месията израства в Галилея, защото Бог не избира човек от центъра на религиозната власт, а от периферията. И в деня на Петдесятница Божиите велики дела не са прогласени първо от устата на образованите фарисеи или садукеи, а от обикновени галилейци – предимно рибари, израснали в една международна и многокултурна среда, където съжителстват юдеи, самаряни, езичници и римляни. Именно оттам Бог избира Своите свидетели.
През 136 година обаче започват да се развиват събития, които Месията вече е предсказал. Той беше заявил, че това поколение няма да премине, докато всичко не се изпълни. Още през 70 година сл. Хр., около четиридесет години след пророчеството в Матей 24, Йерусалимският храм е разрушен от римските войски под командването на Тит, изпратен от император Веспасиан. Както Месията беше предсказал, от храма не остава камък върху камък.
През 136 година равин Акива, един от най-влиятелните еврейски равини по това време, заявява, че Бар Кохба е Месията.⁴ Йешуа обаче вече беше предупредил: „Ако някой ви каже: „Ето, Месия е тук“ или „Там е“, „Месия е в пустинята“ – не вярвайте.“
Въпреки това равин Акива обявява Бар Кохба за Месия и повежда народа в бунт. Според Лука, 21-ва глава, Йешуа беше казал на учениците Си: „Когато видите Йерусалим, обкръжен от войски, тогава знайте, че е наближило запустението му. Тогава ония, които са в Юдея, да бягат по планините.“ Именно защото чуха Неговото предупреждение, учениците се спасиха. Останалите, които останаха в града, бяха избити.
Сега помислете за мащаба на промяната. Храмът вече е разрушен. Техният Господ и Учител вече не е сред тях. Апостолите, последните живи свидетели на възкресението, са мъртви – последният от тях, Йоан, умира на остров Патмос. Църквата вече няма живи свидетели, които лично са ходили с Йешуа и са видели възкресението.
Затова църквата започва да се адаптира. Но в какъв контекст се случва тази адаптация? В контекста на Римската империя.
Каква репутация имат юдеите в Римската империя след 136 година, след като месеци наред са били във въоръжен конфликт с римските войници? Те получават репутацията на бунтовници.
Тогава църквата се изправя пред сериозен въпрос: дали да продължи да обича Израел, както Господ заповядва в множество текстове от Танах, или да приеме идеята, че Израел е окончателно отхвърлен от Бога. Църквата прави своя избор. Тя започва да заявява: „Бог ги е отхвърлил завинаги.“
Колко от вас са чували за Тертулиан – един от ранните църковни отци? Много от неговите писания се цитират, когато се говори за Троицата или за учението за благодатта. Тертулиан е образован човек и познава добре Писанията. Той разглежда Битие, 25 глава, стихове 21–25, където Бог казва: „По-големият ще служи на по-малкия“ – пророчество, отнасящо се до Исав и Яков.
Но Тертулиан заявява, че този текст всъщност не се отнася до Исав и Яков, а пророчески говори за Израел, който един ден ще бъде подчинен на църквата.⁵
По-късно се появява и Посланието на Варнава, което е било в обращение около сто години след времето на Месията. В това писание се твърди, че Старият Завет никога не е трябвало да бъде разбиран буквално и че навсякъде, където се срещат имената „Израел“ или „Яков“, трябва да се разбира църквата.⁶
Авторът на Посланието на Варнава твърди, че само християните притежават истинското разбиране на Писанията, докато „плътските“ евреи, поради своя земен начин на мислене, не са успели да разпознаят скритото послание в собствените си свещени текстове. Според него това неразбиране е довело до загубата на правото им върху заветните обещания, дадени на Авраам, Исаак и Яков.⁷
Игнатий Антиохийски, живял приблизително между 50 и 117 г., също изразява подобна позиция, като казва: „Тези, които участват в Пасхата, участват с онези, които убиха Исус.“⁸
Ако вашите учители са обективни, те трябва да ви покажат и другата страна на историческата картина – че в продължение на стотици години след Месията много от последователите Му продължават да спазват Шабат и еврейските празници.⁹ Именно затова по-късните забрани на църковните отци срещу тези практики придобиват смисъл – те не са били насочени към нещо, което вече е изчезнало, а към практика, която все още е съществувала сред част от вярващите. Постепенно тези опити за ограничаване на еврейските обичаи сред християните довеждат до тяхното изчезване в голяма част от църковната традиция.
Юстин Мъченик твърди, че Божият завет с Израел вече не е валиден и че езичниците са заели мястото на евреите. Той е сред първите, които определят църквата като истинския духовен Израел. Според него тежкото положение на еврейския народ – изгнанието и преследванията – е справедливо наказание, защото те са отхвърлили и убили Праведния.¹⁰
Но тук възниква един основен въпрос: как могат да се правят подобни твърдения, когато съществуват ясни пасажи като Римляни 3:1–3? Там Павел задава въпроса: „Какво тогава е предимството на юдеина? Или каква е ползата от обрязването? Голяма във всяко отношение. Първо – че на тях бяха поверени Божиите слова. А ако някои не повярваха, какво от това? Нима тяхното неверие ще унищожи Божията вярност?“
Павел не допуска логиката, че човешката невярност може да обезсили Божията вярност. Ако Бог би могъл да отхвърли Израел, след като му е дал Своите обещания, тогава възниква въпросът дали същият Бог би останал верен и към всички останали Негови обещания.
Аз не бих искал да вярвам в Бог, който се е оказал неверен към Израел, защото такъв Бог би поставил под въпрос и собствената Му вярност към мен. Богът, в когото вярвам, е същият, който в книгата Откровение се разкрива пред Йоан като „Верният и Истинният“.
Затова апостол Павел прави категорично изявление в Римляни 11:1–2: „Бог не е отхвърлил Своя народ, когото е предузнал.“ За Павел Божията вярност към Израел не е отменена, защото тя е част от самия характер на Бога.
Между другото, едно от най-проблематичните неща в българското протестантство – и не само в него, а по-широко в рамките на протестантската традиция – е начинът, по който често се използва понятието „sola scriptura“. Буквално това означава „само Писанието“.
Но тук възниква един важен въпрос: доколко действително всички доктрини, които се защитават под знамето на „само Писанието“, произлизат единствено от самия библейски текст? В действителност голяма част от богословските формулировки, които днес се приемат за основополагащи, са силно повлияни от тълкуванията и решенията на по-късните църковни отци.
Предлагам сериозно предизвикателство: да се посочи един конкретен стих в Библията, който ясно и недвусмислено учи, че първородният грях се вменява на човека автоматично в момента на неговото раждане. Тази доктрина има дълбоки исторически корени, но нейното формулиране е резултат от по-късно богословско развитие.¹¹
Мелитон Сардийски, починал около 180 година, развива силно изразена идея за вината на Израел за смъртта на Месията. Той говори за богоубийството и заявява: „Царят на Израел е убит с десницата на Израел. Уви за новото нечестие на новото убийство!“¹²
Но тук възниква фундаменталният въпрос: как можем да говорим за вина в този смисъл, когато самият Йешуа казва: „Никой не Ми отнема живота, но Аз Сам го давам“ (Йоан 10:18)? Ако Той доброволно полага живота Си, тогава не можем да сведем събитието единствено до човешко престъпление.
Още повече – ако Месията възкръсна, тогава какъв е смисълът да се поддържа обвинение, основано на Неговата смърт, сякаш тя е окончателният акт? Смъртта не е последната дума. Центърът на апостолското послание не е вината на дадена етническа група, а победата на възкръслия Месия.
Игнатий Антиохийски заявява, че тези, които участват в Пасхата, участват заедно с онези, които са убили Исус.¹³ Юстин Мъченик развива идеята, че църквата е духовният Израел.¹⁴ Ириней, ученик на Поликарп – а Поликарп според традицията е ученик на апостол Йоан – също изразява подобна позиция, като заявява: „Израел е лишен от Божията благодат. Те са отхвърлили Божия Син и са Го убили.“¹⁵
Но какво означава подобно твърдение? То означава да се заяви, че определена група хора няма достъп до Божията благодат – сякаш някой стои пред вратата и казва на другия, че няма право да прекрачи прага.
Климент Александрийски също твърди, че Израел се е отрекъл от Господа и се е лишил от мястото си като истинския Израел.¹⁶ Ориген Александрийски допринася значително за развитието на богословски идеи, които по-късно се използват в антиюдейски настроения. Той заявява, че евреите никога няма да бъдат възстановени в предишното си положение, защото са извършили най-тежкото престъпление – заговор срещу Спасителя на човешкия род.¹⁷
Но тук трябва да зададем един основен въпрос: имат ли греховете етническа принадлежност? Съществуват ли турски грехове? Български грехове? Еврейски грехове? Или грехът пред Бога е просто грях, независимо от произхода на човека?
Писанията не представят греха като наследствена етническа категория. Пред Бога всеки човек стои отговорен за собствените си действия, а спасението и Божията милост не се определят от народност, а от отношението към Бога и Неговия Месия.
Евсевий Кесарийски (ок. 265–339) развива идеята, че обещанията на Писанията са насочени към езичниците, а проклятията – към евреите.¹⁸ Иларий от Поатие също изразява крайно негативно отношение към еврейския народ, като го описва като „извратен народ, прокълнат от Бога завинаги“.¹⁹
Йоан Златоуст, архиепископ на Константинопол, е известен със своето ораторско майсторство и силни проповеди. В края на IV век той изнася поредица от осем проповеди срещу юдеите, в които използва изключително остър и враждебен език. В тях синагогата е представена като място на нечестие, а евреите са обвинени в духовна слепота, бунт срещу Бога и отхвърляне на Месията.²⁰
Въпреки тези изказвания, Йоан Златоуст по-късно е почитан като светец в християнската традиция. Това показва един сложен и болезнен аспект от историята на църквата – факта, че личности с голямо богословско влияние понякога са изразявали идеи, които днес се разпознават като дълбоко враждебни и несъвместими с призива за любов към ближния.
Йероним също използва остър език по отношение на евреите, като ги описва чрез силно негативни образи и твърди, че не разбират истинския смисъл на Писанията.²¹ Амвросий, епископ на Милано, също прави крайни изказвания, в които обвинява евреите за смъртта на Христос и представя тяхната религиозна традиция като отхвърлена от Бога.²²
Августин, един от най-влиятелните богослови в християнската история, развива възгледа, че Бог е запазил съществуването на еврейския народ като свидетел на историческото превъзходство на Църквата над синагогата. Тази идея става част от по-късното развитие на богословския възглед, известен като заместващо богословие, според който Църквата напълно заема мястото на Израел в Божия план.²³
Тези исторически примери показват как през вековете определени църковни учения са се отдалечавали от въпроса за Божията вярност към Израел и са развивали интерпретации, които трудно се съчетават с текстове като Римляни 11:1–2: „Бог не е отхвърлил Своя народ, когото е предузнал.“
Тома Аквински (1225–1274) също развива възгледи, характерни за средновековното християнско богословие по отношение на евреите. Той твърди, че поради предполагаемата им вина за смъртта на Месията те са подчинени на състояние на вечно робство. Освен това защитава идеята, че евреите трябва да бъдат ограничавани и контролирани, включително чрез задължение да носят отличителни знаци.²⁴
През 313 година Миланският едикт дава свобода на християнството в Римската империя. В последвалия период обаче се развиват църковни политики, които постепенно поставят юдеите в маргинализирано положение. На места се появяват забрани срещу участие в еврейски религиозни практики и срещу близки отношения между християни и евреи. Постепенно в някои църковни среди се утвърждава език, който представя евреите като „отхвърлен народ“, обвинявайки ги колективно за смъртта на Месията.²⁵
Към края на живота си Мартин Лутер също изразява силно враждебни възгледи към евреите. През 1543 година той публикува трактата „За евреите и техните лъжи“ („Von den Juden und ihren Lügen“), в който използва крайно обиден език и отправя тежки обвинения към еврейския народ. В текста Лутер призовава за унищожаване на синагоги, ограничаване на равинското преподаване, конфискация на еврейски писания и имущество, както и за други репресивни мерки.²⁶
Тези изказвания на Лутер по-късно са използвани и с тях е злоупотребявано от антисемитски движения, особено в Германия през XX век. Важно е да се отбележи, че историческата оценка на Лутер включва както неговия принос към Реформацията, така и критика към неговите антиюдейски позиции.
Нацистите с радост цитираха Лутер. Холокостът не се появява във вакуум. Холокостът е част от дълъг исторически процес, в който определени антиюдейски идеи, развивани през вековете, намират крайно и разрушително политическо приложение. Според тази перспектива причината за това трябва да се търси и в начина, по който църквата се е отдалечила от своите юдейски корени.
Хитлер в „Моята борба“ нарича Лутер „велик воин, истински държавник, велик реформатор“.²⁷ През 1924 година, на християнско събрание в Берлин, Хитлер заявява: „Вярвам, че днес действам в пълно съответствие с волята на Всемогъщия Бог, като обявявам най-важното дело, което християните могат да предприемат – а именно да бъдат срещу евреите и да се отърват от тях веднъж завинаги.“²⁸
На Нюрнбергските процеси нацисткият лидер Юлиус Щрайхер заявява: „Никога не съм казвал нещо, което Мартин Лутер да не е казал.“²⁹
Денят на Реформацията се превръща в символ на един исторически процес, в който – според тази критика – и определени църковни отци, и реформатори, и по-късно нацистката идеология допринасят за изместването на фокуса от мястото, което Бог е дал на Своя народ.
Бог избра Авраам, изведе го от Ур Халдейски и го нарече първия евреин. Той му обеща, че ще направи от него велик народ, че ще благослови онези, които го благославят, и ще прокълне онези, които го проклинат. От неговото потомство се роди Божият Син.
Йешуа дойде в точно определеното време. Той се роди като евреин. Майка Му беше еврейка. Той живя като евреин, посещаваше синагогите според обичая Си, пазеше Шабат и цялата Тора. Неговите апостоли също, дори след Неговата смърт, според края на Евангелието от Лука, продължаваха да пазят Шабат.³⁰
И днес ние празнуваме Деня на Реформацията. Но как смеем да искаме нещо от този Бог, когато същите тези деноминации се събират на общи молитви и се обръщат към Бога, Който е избрал този народ, докато в същото време поддържат учения, които отхвърлят този народ? Какви молитви ще бъдат чути?
Тридесет години в България се повтаря една тема, която не се изпълнява – темата за съживлението. То няма да дойде, защото Богът, Когото проповядваме, често не е Богът на Библията. Как е възможно всеки месец да се появява нов пророк, който да заявява: „Виждам съживление“, а съживление да няма?
Защо няма? Защото първо трябва да има покаяние. Ние сме отхвърлили Неговия народ. Ние сме отхвърлили Неговото Слово. Ние сме се паганизирали. Нашето богословие е изкривено.
Аз обаче имам надежда. Моята надежда е кучешка надежда – тя се усилва при по-голяма тъмнина и при по-големи трудности.
Имам мир със себе си поради две неща. Първо, никога няма да остана с илюзията, че служа само на моето поколение. Аз служа на поколенията. Не знам кое поколение ще чуе гласа ми, но знам, че в тази нация говоря вярното и истинно Божие Слово такова, каквото е написано.
Второ, Бог не работи така, че да избере някого само за да бъде забелязан за кратко и след това всичко да изчезне. Затова виждам малки знаци на промяна.
Млади хора ми звънят. Пастори ми звънят и казват: „Моля те, не казвай, че съм ти писал, но започвам да разсъждавам по тези въпроси.“ Обаждат се и синове на пастори. Има търсене. Започват да се появяват въпроси.
Аз имам надежда. И тази надежда не е празна.
Сунай Маджуров
Източници:
¹ Краят на Второто еврейско въстание (Бунтът на Бар Кохба): Бунтът завършва с падането на крепостта Бетар в края на 135 г. сл. Хр. През 136 г. сл. Хр. император Адриан официално преименува разрушения Йерусалим на Aelia Capitolina и преобразува провинция Юдея в Syria Palaestina, забранявайки на евреите да влизат в града. Вж. Schürer, E., The History of the Jewish People in the Age of Jesus Christ, Vol. 1, T&T Clark, 1973.
² Марк 6:3: В оригиналния гръцки текст думата е τέκτων (tektōn), която обозначава строител, занаятчия, работещ с твърди материали (дърво, камък). Вж. BDAG Greek-English Lexicon, τέκτων.
³ Матей 26:73: „…твоят говор те издава“. Галилейският диалект на арамейския език е бил известен в Юдея с пропускането или специфичното произношение на гърлените съгласни (алеф, айн, хет). Вж. Neubauer, A., The Dialects of Palestine in the Time of Christ, 1888.
⁴ Йерусалимски Талмуд, Таанит 4:5: Равин Акива прилага пророчеството от Числа 24:17 („Изгрява звезда от Яков“) към Шимон бар Косива, като го нарича Бар Кохба („Син на звездата“) и го обявява за цар-Месия.
⁵ Tertullian, Adversus Judaeos (Против юдеите), Глава 1: Тертулиан експлицитно тълкува Битие 25:23, като заявява, че „по-големият народ“ (евреите/Израел) ще служи на „по-малкия народ“ (християните/Църквата).
⁶ Послание на Варнава, Глави 4 и 13: Текстът (датиран около 70–132 г. сл. Хр.) категорично отхвърля буквалното спазване на Мойсеевия закон от евреите и твърди, че заветът принадлежи единствено на християните.
⁷ Пак там, Глава 14: Авторът твърди, че Мойсей е строшил скрижалите на завета поради греха на златния телец и оттогава Израел е загубил правото на завет, който е бил запазен за Исус и Църквата.
⁸ Ignatius of Antioch, Epistle to the Magnesians, глава 10: Игнатий предупреждава против юдаизирането и твърди, че е абсурдно да се говори за Исус Христос и същевременно да се спазва Тората. Идеята за споделяне на съдбата с „убийците на Господа“ се развива в псевдо-Игнатиевите разширения и ранните антиюдейски пасхални хомилии.
⁹ Канони на Лаодикийския събор (ок. 363–364 г. сл. Хр.), Канон 29: Съборът официално забранява на християните да „юдаизират“ и да си почиват в събота (Шабат), като изисква от тях да работят в този ден и да почитат неделята. Това доказва, че практиката е била все още широко разпространена през IV век.
¹⁰ Justin Martyr, Dialogue with Trypho, Глава 11 и 16: Юстин заявява пред евреина Трифон, че обрязването и бедствията над Израел (изгонването от Йерусалим от римляните) са дадени като знак за наказание заради проливането на кръвта на Месията.
¹¹ Augustine of Hippo, De Peccato Originali (За първородния грях), 418 г. сл. Хр.: Августин систематизира доктрината за автоматичното вменяване на вината на Адам върху цялото човечество чрез рождението, базирайки се отчасти на латинския превод (Vulgata) на Римляни 5:12 (in quo omnes peccaverunt – „в когото всички съгрешиха“).
¹² Melito of Sardis, Peri Pascha (За Пасхата), Стихове 95–96: Първото документирано обвинение в „богоубийство“ (deicide) в християнската литература: „Бог е убит. Царят на Израел е погубен от израилска десница.“
¹³ Ignatius of Antioch, Epistle to the Philippians (Псевдо-Игнатий), Глава 14: Късните компилации на писмата засилват реториката: „Ако някой празнува Пасхата с юдеите… той е съучастник с онези, които са убили Господа.“
¹⁴ Justin Martyr, Dialogue with Trypho, Глава 135: „Ние [Църквата] сме истинският Израелски род… изсечен от Христос“.
¹⁵ Irenaeus of Lyons, Adversus Haereses (Против ересите), Книга IV, Глава 33.11–12: Ириней твърди, че Израел е изгубил Божието благоволение и е отхвърлен поради убийството на Пророците и на Сина.
¹⁶ Clement of Alexandria, Paedagogus (Педагогът), Книга I, Глава 5: Климент описва евреите като „неразумно дете“, което е отхвърлило Бащата и е загубило наследството си.
¹⁷ Origen, Contra Celsum (Против Целз), Книга IV, Глава 22: Ориген твърди, че еврейската нация е претърпяла пълно изоставяне от Бога и никога няма да бъде възстановена в предишната си слава заради заговора срещу Исус.
¹⁸ Eusebius of Caesarea, Demonstratio Evangelica (Доказателство за Евангелието): Евсевий изгражда цялостна херменевтика, според която всички благословения в пророците се отнасят за езическата Църква, а всички проклятия и изобличения – за плътския Израел.
¹⁹ Hilary of Poitiers, Tractatus Super Psalmos (Коментар на Псалмите), Псалм 51: Иларий описва евреите като народ, чийто грях е вечен и чието отхвърляне няма край.
²⁰ John Chrysostom, Adversus Judaeos (Проповеди против юдеите), 386–387 г. сл. Хр.: В осемте си хомилии в Антиохия той нарича синагогата „вертеп на демони“, „публичен дом“ и обвинява евреите в колективно и вечно богоубийство.
²¹ Jerome, Commentary on Isaiah, Глава 1: Йероним описва юдеите като духовно слепи, неспособни да разберат духовния смисъл на Закона, и твърди, че те са „кучета“, които лаят срещу Църквата.
²² Ambrose of Milan, Epistle 40 (До император Теодосий): Амвросий защитава подпалвачите на синагогата в Калиникум (388 г. сл. Хр.), като заявява пред императора, че синагогата е „място на нечестие“ и той самият би я подпалил, защото евреите са убийци на Христос.
²³ Augustine, De Civitate Dei (За Божия град), Книга XVIII, Глава 46: Развива „Доктрината за свидетеля“ (Witness Doctrine) – евреите са белязани като Каин, за да не бъдат убивани, но да скитат по земята в подчинение, служейки като жив аргумент и библиотекари за триумфа на Църквата.
²⁴ Thomas Aquinas, Summa Theologiae, II-II, Q. 10, Art. 10; De Regimine Judaeorum (За управлението на евреите): Тома Аквински потвърждава решението на Четвъртия латерански събор (1215 г.) и заявява, че поради вината си евреите са осъдени на „вечно робство“ (servitus judaeorum) и владетелите имат право да конфискуват имуществото им, стига да им оставят средства за преживяване.
²⁵ Канони на Четвъртия латерански събор (1215 г.), Канони 67–70: Въвеждат се тежки икономически ограничения за евреите, забрана за заемане на публични длъжности и задължение да носят специално облекло/знаци, отличаващи ги от християните.
²⁶ Martin Luther, Von den Juden und ihren Lügen (За евреите и техните лъжи), Витенберг, 1543: В Част XI от трактата Лутер предлага седем конкретни мерки: изгаряне на синагогите, разрушаване на домовете им, отнемане на молитвените книги и Талмуда, забрана за преподаване на равините, отнемане на правото на свободно придвижване, забрана на лихварството и принудителен физически труд.
²⁷ Adolf Hitler, Mein Kampf, Band 1, Kapitel 7: Хитлер описва Мартин Лутер заедно с Фридрих Велики и Рихард Вагнер като великите прозорливци и борци на германската история.
²⁸ Adolf Hitler, Реч в Берлин, 1924: Цитат от публичните изявления на Хитлер, целящи мобилизиране на религиозните настроения сред германските протестанти (т.нар. Deutsche Christen).
²⁹ International Military Tribunal (Nuremberg Trials), 29 April 1946: По време на разпита си Юлиус Щрайхер (издател на антисемитския вестник Der Stürmer) заявява: „Антисемитски публикации са излизали в Германия векове преди това. В антисемитския трактат ‘За евреите и техните лъжи’ д-р Мартин Лутер пише… Ако бяхме обърнали внимание на тази книга, аз днес нямаше да стоя на подсъдимата скамейка.“
³⁰ Лука 23:56: „…и в съботата си починаха според заповедта.“ Текстът описва жените и учениците непосредствено след разпятието на Месията.