Когато новоповярвалите за първи път прекрачат прага на църквата, те често се сблъскват с понятия, които досега не са срещали. По тази причина ми се налага редовно да отговарям на въпроси, свързани с тях. Съществено е да се осъзнае, че немалка част от проповедниците в България не са изследвали Писанията с необходимата задълбоченост. Тъкмо тази липса на сериозно изучаване на Библията лежи в основата на многото учения, които днес се разпространяват безпрепятствено.
В България някои официално регистрирани деноминации са внесли едни от най-сериозните ереси и лъжеучения. Ярък пример за това представлява движението Only Jesus, известно в Съединените щати като Обединените петдесятници. Неговите представители в България проповядваха, че човек не може да бъде спасен, ако не говори на езици. Това учение беше въведено от деноминацията на клана Еленкови, известна като Обединени Божии Църкви, която покани в страната и техния суперинтендант Дейвид Бернард. Негова е книгата „Новорождението“, преведена на български и достъпна в интернет. Освен това те учеха, че всеки, който е бил кръстен в името на Отца, Сина и Светия Дух, трябва да бъде кръстен повторно, но единствено в името на Исус. Именно поради това движението носи названието Only Jesus.
Този случай разкрива един по-дълбок проблем, който засяга цялостната църковна среда в България. Когато в църквата липсват хора, които задълбочено изследват Библията, често се губи цялостният поглед върху нейното послание и богословска рамка. Вместо това се разчита на ограничен кръг от християнска литература, обикновено съставена от автори, свързани с телевангелизма. Тези автори често се фокусират повече върху създаването на медийни програми и събирането на дарения, отколкото върху задълбоченото изследване на Писанията.
В България дълго време липсваше развита богословска традиция и до днес в някои среди църковният живот остава силно повлиян от комерсиални модели. Именно в такава среда лесно намират място учения като това за родовите проклятия.
В България тези учения се разпространяваха основно от Илия Панов, известен като Али, и от Пламен Петров. И двамата бяха силно повлияни от американския телевангелист Бени Хин и възприеха неговия модел. Изглежда обаче, че между Илия Панов и Пламен Петров е настъпило разделение, тъй като от определен момент нататък те вече не се появяват заедно на една и съща сцена. Причините за това могат да посочат единствено самите те.
Ученията, които те представяха, често следваха един и същ модел: първо се създава усещане за проблем, който хората всъщност не са имали, след това се предлага решение на този несъществуващ проблем, а накрая се обявява „освобождение“ или „разрешение“.
За първи път се сблъсках с тази идея, когато прочетох книгата на Дерек Принс „Благословение или проклятие“. За известен период тя повлия и на моите разбирания. Принс е петдесятно-харизматичен автор, повлиян от служението на Кенет Хегин, който учи, че чрез изповядването на определени думи човек може да предизвика желаната реалност в живота си.
Голяма част от пасторите споделят подобно разбиране и проповядват, че ако човек изповядва например „Аз съм богат“, това ще доведе до реално забогатяване. Основният проблем с тази позиция е очевиден и затова често задавам един и същ въпрос: ако човек с доживотна присъда в затвора всеки ден повтаря „Аз съм свободен“, ще стане ли свободен? Разбира се, че не. Това просто няма как да се случи.
Въпреки това подобни учения се опитват да убедят хората, че могат да променят съдбата си единствено чрез силата на думите. Представете си, че отиваме при човек, който излежава доживотна присъда без право на обжалване, и му казваме: „Приятелю, истината е следната – ти можеш да промениш съдбата си чрез своите думи. Всяка сутрин казвай: „Аз съм свободен. Аз ходя по плажа. Разхождам се в Париж. Движа се по улиците на Рим.“ Изповядвай това и всичко ще бъде наред“.
Деветдесет процента от пасторите разбират, че да се каже подобно нещо на човек с доживотна присъда би било напълно нелепо. В същото време обаче в църковна среда те учат хората да повтарят: „Аз съм богат“, „Аз мога“, „Аз съм еди-какъв си“ и други подобни изповеди.
През последните десетилетия, с появата на пророческите движения, езикът се промени. Вече не се говори толкова за „изповядване“, а за „пророкуване“ или „деклариране“. Независимо от използвания термин – дали както Чарлз Капс го нарича „повтаряне“, или както Кенет Хегин го нарича „изповядване“ – става въпрос за стихове, извадени от техния библейски контекст.
Убеден съм в това и съм готов да обсъждам темата открито с всеки, който защитава подобно учение. Бих приел дебат с всеки, който го проповядва, включително с Илия Панов и Пламен Петров. Ако двамата са готови заедно да представят и защитят своята позиция, бих приел това предизвикателство. Още повече че Илия Панов вече се представя като „апостол“ и би имал възможност публично да покаже защо тази позиция е вярна, както и да защити учението за родовите проклятия пред църковната общност.
Когато човек слуша подобни проповеди за богатство и здраве, рано или късно реалността го среща: идва момент, в който се оказва болен или изпитва финансови затруднения. За Бога обаче това е част от човешкия живот. Апостол Павел казва: „Научил съм се да живея и в оскъдност, и в изобилие“. Моята парафраза е: научил съм се да живея както с два лева в джоба, така и с двеста лева в джоба.
Въпросът е как тези проповедници се справят със собствената си съвест, след като са учили хората, че чрез вяра ще станат богати и ще бъдат изцелени, а след това самите те се сблъскват с болест, страдание или финансови трудности.
Идва жена и казва: „Пасторе, ти ми каза да изповядвам, че ще стана богата. Каза ми да давам десятъка си. Всеки месец го правим. Ние сме двеста души, които даваме. Ти стана богат, но ние – не.“
Първият контрааргумент, който получава, е: „Нямаш достатъчно вяра.“ Именно оттук започва проблемът.
Важно е да се разбере, че когато Библията говори за неверие, маловерие или голяма вяра, тя няма предвид това, което някои хора си представят – че вярата е просто умствено концентриране и постоянно повтаряне: „Вярвам, вярвам, вярвам“. Това не е библейската концепция за вяра. Такава „вяра“ имат и демоните.
Библейската вяра е емуна – доверие и вярност. Тя означава: каквото и да се случи, аз оставам при Господа и Му оставам верен – дори когато съм беден, дори когато съм болен, дори когато обстоятелствата не се променят.
В съвременния вариант на това учение обаче вярата се превръща в средство за получаване на определени резултати. Тя се представя като своеобразен обменен механизъм – ако дадеш достатъчно вяра, ще получиш желаното. И ако не получиш, заключението е, че проблемът е в теб: нямаш достатъчно вяра. Именно по този начин това учение се разпространява и придобива влияние.
След това, понеже хората не са станали богати, идват и болестите – което е естествено, защото живеем в смъртни тела. Ако някой не вярва, че човешкото тяло е смъртно, каня го на дебат. Ще го ударя и ще го заболи – така ще докаже, че е смъртен. А ако не е смъртен, тогава ще го попитам защо не пресича на червено.
Да, ние ще умрем. Казвам го с усмивка, за да не звучи потискащо. Но това е реалността на човешкото съществуване.
Между другото, ако тези проповедници бяха прави и вярващите никога не боледуваха, тогава те би трябвало никога да не умират, защото според тази логика болестта е причината за смъртта. Тук обаче липсва последователност в разсъждението. Ако бяха довели идеята си до нейния логичен край, би трябвало да кажат: „Ако човек никога не боледува и е напълно здрав, тогава той би трябвало да бъде вечен.“
И тук се сещам за едно изказване на пастор Николай Марков, който води църква „Отворено небе“ в Добрич. В една своя проповед той разглежда молитвата „Отче наш“ и, стигайки до думите „както на небето, така и на земята“, посочва, че на небето няма болести и следователно те не трябва да съществуват и на земята.
Тази логика обаче се срива под тежестта на собствената си непоследователност. Тези учители прилагат Божията воля избирателно, като приемат само онези аспекти от небесната реалност, които подкрепят тяхната теза – парите и здравето. Парадоксално е, че те продължават да женят своите деца, въпреки че Исус казва, че на небето „нито се женят, нито се омъжват“ (Матей 22:30). Също така не спират да събират десятъци, макар че в небесната реалност подобни дарения не съществуват.
Ако изразът „както на небето“ означаваше пълно и незабавно пренасяне на небесните условия в настоящето, тогава това би трябвало да включва и липса на нужда от сън, храна или физическо израстване. Още повече – ако болестта е извън Божията воля единствено защото на небето няма болести, тогава всеки вярващ, чието тяло отслабва с възрастта, би трябвало да се счита за човек, който вече не живее според Божията воля. Подобно заключение показва вътрешното противоречие на тази доктрина.
Самият текст в Откровение 21:4, където се казва, че Бог „ще обърше всяка сълза“, ясно показва, че до този бъдещ момент сълзите, болката и смъртта остават реална част от човешкия опит, включително и на вярващите.
Всъщност, когато се молим с думите „да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята“ (Матей 6:10), ние не молим небесните условия автоматично да бъдат пренесени в настоящия свят. Основният смисъл на тази молитва е покорството. На небето всяко творение се намира в пълно послушание към Бога, а молитвата изразява желанието същото послушание да бъде установено и на земята – хората да познаят и изпълняват Божията воля.
Ако всичко вече беше напълно „както на небето“ в настоящия момент, нямаше да има нужда да очакваме завръщането на Месията и възстановяването на всичко (Матей 19:28; Деяния 3:21).
Тази молитва насочва погледа към бъдещото Божие царство, което Месията ще установи при Своето завръщане. Тогава Той ще царува и земята ще бъде доведена до пълно съгласие със своя Творец. Ако тези думи означаваха, че всички вярващи трябва още сега да станат богати – както твърдят някои проповедници на просперитета, – това би противоречало дори на следващата молба в същата молитва: „насъщния ни хляб дай ни днес“. Тази молба изразява смирено доверие в Бога за ежедневните нужди, а не стремеж към материално натрупване и земно изобилие.
Именно тук се разкрива основното противоречие на това учение: то смесва бъдещата небесна реалност с настоящия паднал свят и заменя надеждата в Месията с очакване за материално благополучие. Истинската надежда на вярващия не е в постигането на съвършен живот на земята, а в бъдещото изкупление, когато „смъртта ще бъде погълната победоносно“ (1 Коринтяни 15:54).
Казвам ви, голяма част от тези учения трудно биха били приети дори от дете в неделно училище. И въпреки това много разумни и интелигентни хора ги слушат и ги приемат. След време, когато не получават обещаното, се появява следващото учение – това за родовите проклятия.
През деветдесетте години на миналия век започва да се разпространява идеята, че например баба ти е направила нещо – гледала е на карти Таро или е участвала в окултни практики – и затова в твоя живот има финансови проблеми или неуспехи. Това учение обаче не се появява случайно. То възниква като удобен начин да се обясни защо хората не получават обещаното богатство и здраве, въпреки че са следвали всички предписания, дадени им от тези проповедници. Затова хронологията е изключително важна: учението за родовите проклятия се появява като отговор на неспособността на тези учители да обяснят защо хората продължават да боледуват и да изпитват финансови затруднения въпреки обещанията, които са им били дадени.
Знаете ли къде е уловката в това? Истината е, че ти всъщност нямаш проклятие. Ще ви го покажа от Библията. Но първо, пасторът вече е създал проблем, който преди това не е съществувал. Ти нямаш проблем, но понеже той не може да излезе от рамката на собственото си лъжеучение – че всички вярващи трябва да бъдат здрави и богати – той трябва да намери обяснение защо това не се случва. Вместо да признае грешката в самото учение, той създава нов проблем и ти казва, че причината е в теб: имаш проклятие. След това идва и решението: „Аз мога да го разчупя“. Забелязвате ли механизма? Първо се създава проблем, който човекът не е имал. След това му се предлага решение на този проблем. Така се създава необходимост от служение, което иначе не би било нужно.
В един момент човек започва да вярва, че върху него тежи проклятие, и естествено започва да търси начин да се освободи от него. Тогава му се казва: „Баба ти те е обвързала. Нейното минало все още има власт над твоя живот.“ Тя може вече да е в гроба, но според това учение нейните действия продължават да те държат.
Ако това беше вярно, излиза, че Бог е безсилен. Излиза, че кръвта на Исус не е достатъчна да освободи човека от родовите проклятия, а наследените духовни връзки имат по-голяма сила от Божието изкупление. Според това учение Бог казва: „Баба ти е гледала карти Таро толкова много, че Аз не мога да те благословя. Молиш се на Мен, но това няма да помогне. Първо трябва да отидеш при пастора, защото той трябва да разчупи това проклятие.“
И тогава, след като пасторът (или апостолът, както е модерно) „прекъсне“ връзката с бабата, се очаква човекът да каже: „Сега вече небесата могат да се отворят и Бог може да ме направи богат.“
Това обаче няма да се случи. Убеден съм, че подобно разбиране няма библейска основа.
Човек благоуспява, когато се труди и работи, а не когато просто повтаря определени думи или когато пасторът му „разчупва“ някакво проклятие.
Слушайте внимателно: пасторът току-що ви е създал проблем, който не сте имали дори когато сте били в света. Понякога човек влиза в църквата с надежда да намери свобода, но вместо това получава ново бреме – нов страх, ново обяснение за неуспехите си и нова причина да вярва, че нещо невидимо го държи.
Когато си бил в света, никой не ти е казвал, че баба ти, дори от гроба, продължава да размахва картите Таро и да заявява: „Няма да те пусна, чедо“. Библията казва: „Покайте се и греховете ви ще бъдат простени“. Но според това учение това послание вече не е достатъчно. Излиза, че бабата с цялото тесте карти все още има власт над съдбата ти.
Как се разчупват проклятия? Как се прекъсва веригата между бабата, която е гледала на Таро, и човека, на когото Бог вече е простил всички грехове? Нека образно я наречем „Баба Таро“.
Какво прави този подход? Човекът е извикан на специална церемония. Аз съм виждал подобни церемонии при ходжите. Идвам от исляма и познавам този тип практики. Отиваш при някого, той полага ръце върху теб и започва да повтаря: „Разчупвам проклятията. Бабо Таро, махай се вън в името на Исус.“
А в същото време всички ангели сякаш биха се запитали: „Какво точно се случва тук? Какво се чупи всъщност? Чинии, плочки, мивки?“
Причината за този въпрос е проста: в Писанията не виждаме подобна практика. Не виждаме апостолите да провеждат специални церемонии за разчупване на родови проклятия или да извършват ритуали за прекъсване на невидими връзки от миналото.
Представете си например, че Петър научава, че Павел има трудности, и отива при него в затвора. Павел пише на Тимотей, че е останал сам, че зимата наближава и че има нужда от дреха. Представяте ли си Петър да му каже: „Павле, проблемът е, че нямаш достатъчно вяра. Ние с Йоан се събрахме в Соломоновия портик, молихме се, разчупвахме цял ден и накрая изповядахме сто пъти, че сме богати. Виждаш ли? Сега вече не страдаме заради финансови проблеми.“
Звучи нелепо, нали? Особено когато самият Йешуа е предупредил, че в този свят Неговите последователи ще срещат страдание, преследване и лишения.
След тази специална церемония, понеже всъщност няма какво реално да бъде счупено, пасторът се опитва да убеди човека, че нещо е било разчупено. Това се превръща в силна психологическа игра: първо ти се казва, че имаш проблем, който не си имал, а след това ти се казва, че този проблем вече е премахнат. Трябва да си опитен фокусник за подобни маневри.
Хитър механизъм. Проблемът е, че човек често не смее да постави това под въпрос, защото вярва, че този, който стои на амвона, има специален авторитет и говори истината.
Другият фактор е стадният манталитет. Когато погледнеш около себе си и видиш сто души, които слушат и приемат дадено учение, естествено може да си кажеш: „Аз ли съм най-разумният тук? Деветдесет и девет души са му повярвали. Вероятно аз не разбирам нещо.“ Именно за подобно явление Йешуа говори в Матей 15 глава: „Ако слепец слепеца води, и двамата ще паднат в яма.“
Често срещаме такива вярващи в България, които години наред са били част от т.нар. харизматични и пророчески движения, повтаряли са определени изповеди и са очаквали резултати, но в крайна сметка не са получили обещаното от тези учения.
Откъде тогава идва разбирането за родовите проклятия? То се основава на няколко библейски текста, които са неправилно разбрани.
Първото нещо, което трябва да знаем, е посланието на Езекиил 18 глава. Там Господ казва, че сред Израел се е разпространила поговорка – широко прието и тиражирано мнение, според което бащите ядат кисело грозде, а зъбите на синовете се скоминават. Това е било популярно разбиране, че Господ наказва децата заради греховете на предишните поколения.
Това обаче не е учение, което Бог утвърждава в Езекиил 18 глава. Напротив, Той отхвърля тази идея и заявява, че всеки човек носи отговорност за собствените си грехове. Бог никога не е казвал, че синовете трябва да плащат за вината на бащите си. Напротив – Той заявява, че тази поговорка трябва да бъде премахната, защото Неговият съд е справедлив и не се основава на наследена вина.
Другият стих, който често се разбира неправилно, се намира в Изход 20:4–5. Там се казва да не си правиш кумир и да не му се покланяш, защото Бог въздава до „трето и четвърто“ поколение на онези, които Го мразят.
Проблемът е, че често се пропускат последните думи на стиха: „на тези, които Ме мразят“. Текстът не говори за автоматично прехвърляне на вина или проклятие от едно поколение към друго, а за това как моделът на греха може да бъде предаван чрез пример и подражание.
Ако един баща живее неправилно, неговите деца наблюдават поведението му и често възприемат същия модел. Следващото поколение може да повтори същото поведение, като го е научило от своите родители. Внукът вижда примера на баща си, правнукът – примера на дядо си. Така греховният модел може да продължи през поколенията.
Затова текстът говори за трето и четвърто поколение – защото това е приблизителният обхват, който един човек може да види в рамките на собствения си живот: своите родители, деца, внуци и правнуци. Става дума не за наследено проклятие, а за последствията от продължаващ модел на бунт срещу Бога, който хората избират да следват.
Сега разбирате ли, че това, което се нарича „родови проклятия“, няма библейска основа? Човек носи отговорност единствено и само за собствените си грехове. Аз не мога да бъда виновен за греховете на баща си.
Когато се обръщам към Бога за прошка и Той желае да ме благослови, аз нямам нужда от пастор, който да разчупва някакви виртуални, илюзорни и несъществуващи проклятия, предавани по биологична линия. Библията казва: „Ето, всичко старо премина; ето, всичко стана ново.“
Какво е миналото на Адам, когато Бог го сътворява? Той е първият човек – събужда се и няма минало. Неговата „флашка“ е празна. Няма наследена вина, няма родова история, която да тежи върху него.
По същия начин, когато човек бъде новороден и Бог му прости, Той го вижда като ново създание в Месията. Нищо от старото не остава като духовна връзка, която да го държи в плен.
Не мога напълно да обвинявам хората, които проповядват подобни неща, защото много от тях самите са били формирани в среда, в която служението често се предава чрез лични връзки и влияние, а не чрез призвание, подготовка и духовна зрялост. Някои просто са решили: „Аз ще стана проповедник“, без да имат призив от Бога или необходимия дар. Писанието обаче поставя изискване към тези, които са поставени да поучават – те трябва да бъдат способни да наставляват, което предполага познаване и разбиране на Божието Слово.
България е изпълнена с проповедници, които не са способни да поучават в този смисъл. Те са получили няколко книги, възприели са определени учения, присъединили са се към небиблейски модели и са били оформени според тях. Днес обаче, когато информацията е достъпна и човек има възможност да изследва даден въпрос задълбочено, истината може да бъде открита много по-лесно. Ако някой продължава да следва подобни учения, това не означава, че няма възможност да разбере, а че е избрал по-лесния път – да се довери на човек, вместо сам да изследва Божието слово.
Що се отнася до учението за изповядването и декларирането, често се използва примерът от Исус Навин 1-ва глава. Там се казва: „Тази книга на закона да не се отдалечава от устата ти.“ Но коя е тази книга? Това не е книгата на Исус Навин, а Тората – Петокнижието на Моисей. В Исус Навин 1:5–8 Бог говори за закона, който трябва да бъде постоянно пред очите и устата на Израел, за да има успех в пътя си. Гледайки на заповедите на Бог, Израел е трябвало да постъпва според инструкциите там, за да постъпва правилно и следователно да има успех.
И тук възниква противоречие: същият човек, който твърди, че законът е прикован на кръста и вече няма значение, използва същия закон като основа за своето учение за изповядването. Това е вътрешно несъответствие – първо се обявява нещо за премахнато, а след това се използва като авторитет, когато подкрепя дадена идея.
Другият стих, който често се използва, е Римляни 10-а глава: „Ако изповядаш с устата си Исус за Господ, ще бъдеш спасен.“ Този текст е написан в контекст, в който изповядването на Исус като Господ е било въпрос на вярност, носеща реален риск. Посланието към римляните е писано преди гоненията при Нерон, но вярващите вече са живели в среда, в която признаването на Исус за Господ е можело да има сериозни последствия.
Тук „изповядвам“ не означава механично повтаряне на определени думи, а публично и вярно заявяване на принадлежност към Христос. В някои съвременни учения тази идея е превърната в техника за постигане на желани резултати – сякаш самото произнасяне на думи има силата да променя реалността. Така текст, който говори за вярност дори в лицето на смъртта, е превърнат в средство за материално придобиване.
Сунай Маджуров