В Евангелията Йешуа често минава покрай множества страдащи, но спира при конкретни хора. Край пътя за Ерихон вниманието Му се спира върху Вартимей, макар около него да има и други просещи. В къпалнята Витесда сред голямото множество болни, слепи и куци избира само един. В девета глава на Йоан погледът Му пада върху човек, сляп по рождение. Защо именно върху него? Отговорът не е в произволна милост, а в прецизното вплитане на събитието в историческия, културния и символичния контекст на момента.
Действието се развива в Ерусалим по време на Празника на шатрите – Сукот. Това е един от трите големи поклоннически празници, когато целият народ се стича към Храма. Празникът споменава четиридесетте години в пустинята, когато Израил е живеел във временни шатри, и едновременно с това е празник на благодарността за есенната реколта. Но това, което го правело уникален, били двете впечатляващи церемонии, които изпълвали Храма и града със светлина и вода.
В Двора на жените се издигали четири огромни златни светилника. Според Мишна всеки от тях бил висок около петдесет лакътя – приблизително двадесет и пет метра. На върха имало по четири огромни чаши, пълни с масло. Млади свещеници се изкачвали по специални стълби и наливали маслото, а фитилите били направени от стари свещенически одежди. Когато ги запалвали, светлината била толкова силна, че, както казват древните текстове, „нямало двор в Ерусалим, който да не се осветява от сиянието на Бейт ха-Шоева“. Градът буквално светел през нощта. Хората танцували с факли, мъдрите мъже жонглирали с горящи факли, левитите свирели на арфи, лири, кимвали и шофари. Мишна казва: „Който не е видял радостта на Бейт ха-Шоева, никога не е виждал радост в живота си.“
Паралелно с това всяка сутрин се е извършвала водна либация (възлияние). Свещеник е слизал под звуците на шофари до басейна Силоам, напълвал е златен съд с вода и го е донасял обратно в Храма. Там, върху олтара, водата се е изливала заедно с виното през две специални дупки – едната по-широка за виното, другата по-тясна за водата, за да изтичат едновременно. Това бил ритуал, свързан с молбата за дъжд и с думите от Исая: „С радост ще черпите вода от изворите на спасението.“
Именно в тази атмосфера – когато целият град е залят от светлина и водата от Силоам тече към олтара – Йешуа заявява: „Аз съм светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, а ще има светлината на живота“ (Йоан 8:12). Фарисеите веднага оспорват: „Ти сам свидетелстваш за Себе Си; Твоето свидетелство не е истинно.“ В този момент твърдението Му звучи почти предизвикателно. Сред празничните светлини, които осветяват всеки двор, Той претендира, че е истинската Светлина.
Скоро след това евангелистът записва: „И когато минаваше, видя един човек, сляп по рождение.“ Учениците питат: „Рави, кой е съгрешил – този човек или родителите му, за да се роди сляп?“ Въпросът не е случаен. В равинската традиция физическите недъзи често се свързвали с грях. Позовавали се на стихове като Изход 20:5, според които децата носят последиците от греховете на родителите „до трето и четвърто поколение“. Разбира се, този стих не е говорел за това, но изкривеното му разбиране е стигнало дотам, че се е превърнало в поговорка, че децата наследяват вината на родителите си. Ето защо в книгата на Езекиил, 18-а глава, Бог коригира тази погрешна поговорка. Парадоксът е, че и днес много лъжеучители продължават да заблуждават множества вярващи именно с учението за родовите проклятия. С други думи, погрешната поговорка се е превърнала в учение, проповядвано от някои амвони. През периода на Втория храм (516 г. пр. Хр. – 70 г. сл. Хр.) някои спекулации отивали още по-далеч и допускали възможност за грях дори преди раждането – идея, свързана с представи за предсъществуване на душата. По-късно подобна идея е развита от Ориген (ок. 185–254), който предполага, че душите съществуват още преди раждането и че първоначално Бог е създал всички разумни същества равни. Според него едни, оставайки верни на Бога, станали ангели; други, поради по-малко отклонение, станали хора, а най-отдалечилите се от Него – демони. Така земният живот и въплъщението в човешко тяло били свързани с предишното духовно състояние на душата. И така, слепецът носел не само физическото бреме, но и огромния психически товар на човек, на когото цял живот се е повтаряло, че е прокълнат още преди да се появи на бял свят. Той бил жив символ на „наказание“.
Йешуа отхвърля тази рамка с една фраза: „Нито този човек, нито родителите му са съгрешили, а за да се изявят в него Божиите дела.“ Фокусът се измества радикално. Вместо да търси вина в миналото, Той посочва бъдещето – възможността в самото страдание да се прояви Божията сила. В този смисъл който гледа само назад, остава в тъмнина; който гледа напред, вижда светлина. Миналото може да ослепява.
Човекът не е просто сляп – той е просяк. Съседите го разпознават веднага: „Не е ли този, който седеше и просеше?“ Собственото му семейство носи срам. Родителите му по-късно се появяват в разказа, когато фарисеите ги извикват за разпит. Те потвърждават, че синът им е роден сляп, но отказват да заемат ясна позиция за това кой го е изцелил. Йоан 9:22 обяснява защо: „защото се бояха от юдеите, понеже юдеите вече бяха се споразумели, че ако някой Го изповяда за Христос, да бъде изключен от синагогата.“ Страхът от отлъчване – социална и религиозна смърт в онова общество – надделява над грижата за сина. Ако в сърцата им имаше пълна солидарност, той едва ли би бил оставен да проси на улицата година след година. За тях той е станал бреме и позор, който трябва да бъде изтласкан навън. Към физическата тъмнина се добавя тъмнината на самотата. Най-близките хора го смятат за „грешка“ или „проклятие“. Той не просто не вижда – той е принуден да зависи от милостинята на непознати. Най-тежкото не е празната паничка, а празното сърце.
За родителите той е източник на срам; за Йешуа – личност със съдба. Докато те се страхуват от хората, Той не се страхува. Той докосва този, когото всички избягват. По-късно, след като религиозните водачи го изпъждат навън, евангелистът записва нещо забележително: „Йешуа чу, че го изпъдили навън, и като го намери…“ Родителите са го изоставили, обществото го е подминало, религиозните водачи са го отхвърлили. Когато целият свят го изтласква навън, Йешуа тръгва да го търси. Думите от Псалм 27:10 звучат като ехо през вековете: „Защото баща ми и майка ми са ме оставили, но Господ ще ме приеме.“ Омразата и страхът на хората заслепяват; любовта, която търси, отваря очи. Бог избира да прослави Себе Си не чрез някой влиятелен или уважаван, а чрез онзи, който е бил „никой“ дори за собственото си семейство.
Самият акт на изцелението е неочакван и пълен със символика. Йешуа плюе на земята, прави кал със слюнката и намазва очите на слепия. В еврейската традиция слюнката на човек с определени заболявания се е смятала за нечиста, а работата с кал в събота е била забранена. Но жестът напомня нещо много по-дълбоко: пред свидетелите стои същият Творец, който в началото на Битие е взел пръст от земята и е оформил човека. Калта не е просто средство за изцеление – тя е демонстрация на творческа власт. Йешуа не поправя повредени очи; Той сякаш започва отначало.
Но калта е и първа стъпка. Тя създава нуждата от измиване. Йешуа не завършва чудото на място. Той изпраща човека: „Иди, умий се в къпалнята Силоам.“ Името Силоам идва от еврейския корен „шалах“ – „да изпратя“, „да пратя“. Евангелистът нарочно превежда: „което значи Пратен.“ Човекът трябва да отиде. Пътят от района на Храма надолу към южната част на града, към Силоам, водел по стръмни стъпала през долния град. За сляп човек с кал на лицето това било истинско изпитание – физическо, социално и духовно. Той трябвало да преодолее срама от това да ходи пред всички с мръсотия на очите, да се довери на глас, който току-що е чул, и да извърви пътя докрай.
Калта учи на послушание, когато зрението липсва. Тя учи да се слуша гласът. Често в процеса на очакване първо идва „калта“ – нещата стават по-неясни, по-трудни, сякаш тежестта се увеличава. Точно тази „кал“ обаче може да бъде начинът, по който човекът се раздвижва, подтиква се към действие и се подготвя за истинското чудо. Ако слепецът беше спрял по средата на пътя и беше казал, че преди поне очите му са били чисти, а сега са мръсни и пак не вижда, той щеше да остане сляп. Чудото не е просто във водата на Силоам, а в това, че той отива, защото е чул гласа.
Басейнът Силоам сам по себе си е забележителен. Построен първоначално от цар Езекия през VIII век пр.н.е., за да осигури вода на града по време на обсада, той бил разширен и преустроен през периода на Втория храм. Археолозите го преоткриха случайно през 2004 г. по време на ремонтни работи на канализацията. Оказа се, че това е бил огромен стъпаловиден басейн – приблизително седемдесет метра по едната страна, с широки стъпала от поне три страни, предназначени за ритуално потапяне на хиляди поклонници. Преди да влязат в Храма, хората се пречиствали тук. Именно оттук се черпела водата за празничното възлияние. Йешуа праща слепия точно на това място – „Пратеният“ праща „пратения“ към мястото, свързано с вода, пречистване и спасение.
Резултатът не е само физическо възстановяване. Той се превръща в публично свидетелство, което предизвиква спорове, разкрива слепотата на религиозните водачи и задълбочава темите за зрението, вярата, отхвърлянето и приемането. Забележете, че слепецът постепенно разпознава Йешуа: първо „човек, наречен Йешуа“, после „пророк“, после „човек от Бога“ и накрая, когато Йешуа го намира след изгонването, той Го изповядва като Син Човешки и Му се покланя.